на 13.07.2007 година в петък родих нашето сладко момченце Емо. Роди се в Испания далеч от бабите и дядовците и от всички роднини. Раждането не ми протече много лесно. Протече в почти 23 часово безсъние. Когато ми изтекоха водите в 12 часа вечерта, отидохме в болницата и там ме държаха до сутринта за да видят дали ще ми дойдат контракциите. Но уви, контракции нямаше и в 10 сутринта ме включиха на системи. Разкритието го получавах бавно на всеки един час само по един сантиметър. Издържах безпроблемно до 3,5см и след, което се съгласих да ми поставят епидорална упойка. Тук нормално раждат по 3 деца и си поставят епидорална упойка и на трите раждания. Аз исках да родя естествено, но болката беше по силна, а и като видях, че ми остават още не по малко от 6 часа се съгласих. И не съжалявам, ако някога имам второ дете пак бих си я поставила. Всичко мина много добре, но аз не използвах цялата доза исках да имам болка за да усещам контракциите. И по този начин да напъвам когато трябва. Съпругът ми беше през цялото време при мен, от предродилна зала до самото раждане. Тук всички бащи присъстват (освен ако не се получат усложнения, тогава ги изваждат от залата) и после ако желаят оставят цялата нощ при майката и бебето. В момента на изваждането на бебето го поставят върху корема на майката. И когато поставиха Емо върху мен и той изрева се родих и аз отново. Това беше най - красивият и най - истински момент в моят живот. В този момент не усещах болка, а само щастие, което не мога да опиша с думи, и което никой не може да ми отнеме. Това изживяване е страхотно. Да бъдеш майка е най- великото чувство на света. Останах очарована от болницата и от персонала. Всеки ден ни сменяха чаршафите, даваха ни чисти нощници, и чисти хавлии за да се изкъпем. Както и меню за да си изберем храната. В стая сме по две. Тук не е необходимо да си носиш абсолютно нищо освен четката за зъби. Дадоха ни един пакет памперси, както и за майката превръзки. Не съм раждала в България и не знам там как е процедурата, но тук думите не ми стигат да опиша отношението, което имат към пациентите си. И още повече, че ние сме тук просто едни емигранти.